|
Интервю с
Кардинал Йозеф Рацингер
(
сегашния Папа Бенедикт XVI )
78-годишният сега бивш професор по теология и бивш
архиепископ на Мюнхен и Фризинги, ръководеше
Конгрегацията Доктрина на Вярата непрекъснато от
25.11.1981г. След смъртта на Йоан Павел II медиите го
представяха като един от сериозните кандидати за нов
наместник на Свети Петър. Кардинал Йозеф Рацингер стана
папа и прие името Бенедикт XVI.
По
време на Втория Ватикански Събор, младият тогава теолог,
взе дейно участие в неговата работа, като един от
съветниците на тогавашния метрополит на Кьолн кардинал
Йозеф Фрингс. В продолжение на двадесет години като
ръководител на Конгрегацията кардинал Рацингер я
осъвремени и реформира. Много бе извършено в нея през
последните 5 години, на пример през 1998 е открит за
публичността архивът на Инквизицията; което намери широк
отзвук в медиите по целия свят.
Не
по-малко важна беше огласената през 1997 година
„Инструкция, засягаща някои въпроси на съвместната
работа на вярващите светски лица в министериалата служба
на свещениците”. По мнение на кардинала, този документ е
необходим и полезен в ситуацията, която се е създала в
някои среди, защото той назовава „злоупотреби и
неподходящи пътища” на съвременната практика в Църквата
и води до яснота както догматична, така и дисциплинарна.
Йозеф Рацингер е роден на 16.04.1927г. в Марктл на Инн в
баварската епархия Пассау. Свещенищеско ръкополагане
приема на 29.06.51г. На 26 години започва научна
дейност, от начало като преподавател по догматика и
фундаментална теология в Фризинг, след това е професор в
Бонн, Мюнстер, Тибинг и Ратисбон.
На
24.03.1977г. Павел VI го назначава за архиепископ
метрополит на Мюнхен и Фризинг, а скоро след това на
Консистория от 27.06. на същата година го призова в
състава на Кардиналската Колегия.
На
25.11.1981г. Йоан Павел II му повери ръководството на
Конгрегацията Доктрина на Вярата, с която са свързани
автоматично ръководството на Папската Библейска Комисия
и Международната Теологична Комисия. Рацингер е
единственият ватикански йерарх който изпълнява от
толкова продолжително време ръководна длъжност в
Курията.
Конгрегацията Доктрина на Вярата, а чрез нея и Префектът
й имат за задача да съблюдават чистотата на вярата.
Произнасят се по всички въпроси, отнасящи се към
обучението и католическия морал. Префектът на този орган
следи също и това теологическите изследвания да не се
отдалечават от нормите, посочени от Църквата.
Въпреки тежките задължения, които му бяха възложени през
1981г. кардинал Рацингер продължава да участва в
теологичния диалог, като публикува редица книги и статии
в тази област. Когато на 16.04.2002г. във връзка със
своята 75-та годишнина, съгласно задължителните
предписания на каноничното право връчи на Йоан Павел II
молба за излизане в пенсия, Светият Отец му отказа и го
остави на чело на тази ватиканска дикастерия.
Бенедикт XVI по време на първия благослов „Urbi et Orbi”
каза следните думи:
“След великият папа Йоан Павел II кардиналите избраха
мен простия скромен работник в Божието Лозе. Утешава ме,
че Господ съумява да действа също чрез несъвършени
оръдия, преди всичко се поверявам на вашите молитви. В
радостта на Възкръсналия Господ с вяра в Неговата
непрекъсната помощ да вървим на пред, Господ ще ни
помага, а Божията Майка ще бъде с нас. Благодаря”.
Интервю на Информационната Католическа Агенция (ИКА) с
кардинал Рацингер през юли 2004г.
ИКА: В своето изказване в Италианския Парламент, което
предизвика голяма сензация, ваше Преосвещенство каза, че
днес Европа напомня малко Римската Империя при нейния
упадък... Кое го доказва?
Кард. Й.Р.: Разбира се има и солидни разлики между
Европа днес и периода на упадък на Римската Империя. Да
се вг;ледаме обаче в известни аналогии. Ето от една
страна, днес наблюдаваме (така както при разпадане на
Империята) огромна вълна на имиграция. Това променя
структурата на населението в Европа и при това не само
обществената, но преди всичко идейната и духовна
структура. От друга страна забелязваме доста видима
умора у европейците. На Запад те сякаш се страхуват от
бъдещето или им липсва воля. Затова свидетелства макар и
само намаляването на броя на ражданията. Все по-малка е
численноста на жителите на Европа. В добавка те не искат
да имат и деца. Ако след това европейците ограничат
своята перспектива за бъдещето изключително към днешния
ден, като нямат смелост нито готовност да служат на
по-далечното бъдеще, то надмощие ще вземат другите.
Тази видима умора на европейците - физическа и
биологическа - е със сигурност израз на духовна и идейна
умора. Тя е довод, че Европа няма вече вяра в
ценностите, които са създали този континент. Но преди
всичко това свидетелства за егоизма, свързан с желанието
да се живее само за себе си. Вярвам, че това не е
необратим процес. В историята винаги могат да се случат
изненади.
Като констатация бих казал, че Европа я грози загуба на
самата себе си, на отричане от самата себе си.
Доказателството за това е също „не”-то казано на
очевидния факт, отнасящ се към нейните начала и
християнско наследство. Но можем да имаме надежда, че
даже малцинството, ако се характеризира с дълбоко
убеждение и едновременно с дълбока духовна сила, може да
възроди тази стара Европа.
ИКА: Как ваше Преосвещенство оценява факта, че в
Преамбюла към Европейската Конституция не е включен
текст за християнските корени на Европа? Как сега трябва
да се отнасят към този документ католиците, християните?
Благодарен съм на Светия Отец (Йоан Павел II), че в едно
от изявленията си изрази чудесна синтеза на това, което
трябва да се каже по темата. От една страна сме доволни,
че съществува понастоящем обща европейска конституция,
съдържаща много положителни указания, отнасящи се преди
всичко към публичния диалог с Църквите и за правата на
Църквите в този голям концерт на нова Европа. Но разбира
се папата изразява също разочарование по повод
противопоставянето на признанието, че христианските
корени на Европа са просто исторически факт. Даже Жискар
д’Естен потвърди преди няколко дни, че тези религиозни
корени, за които става дума в текста на преамбюла, са
христиански. За това е трудно да се разбере, откъде се
взема тази силна съпротива спрямо очевидни факти.
Очевидно е, че си имаме работа с лаическа идеология,
която предполага, че историческите факти не трябва да
бъдат елемент от съвременното съзнание. Оставам с
впечетление, че се иска религията да бъде затворена
по-скоро в личната сфера и това именно е разбирането на
абсолютния плурализъм. Но ще припомним, че широкият
плурализъм може да израстне само в самобитността на
култура с христиански корени. Той не съществува на
пример във визията за света, основаваща се на Корана. За
това беше толкова важно да се запише в бъдещата
Конституция тази опитност и христианска инспирация, от
която се развива пространството на свободата, което се
нарича Европа.
ИКА: От времето на Втория Ватиканския Събор се говори за
диалога като важна форма на присъствие на Църквата във
съвременния свят. По някога обаче тази диалогична основа
е свързана с компромис спрямо истината, на която всеки
вярващ трябва де е свидетел. Как да смекчим това
напрежение между пътя към компромиса и истината?
Бих казал, че най-напред точно трябва да се интерпретира
и добре да се разбере какво е диалог и какво искаме да
спечелим чрез него. Не искаме диалогът да са празни
приказки, взаимно потвърждение на собственните основания
или убеждаване в правилността на собственните възгледи.
Ако се вгледаме в класическите образци на диалога при
Платон, или също на пример в разговора на Исус със
Самарянката, с фарисеите или с равините, ще видим, че
диалогът е път за търсене на истината. Следователно той
не е затваряне в себе си, когато всеки повтаря
собствените си думи, като най-вече се старае да запази
при това добрия тон и уважение към другата страна.
Диалогът това е път към истината. Такава е основната му
цел и обосноваване. Трябва заедно да вървим напред и да
сме отворени за истината.
Естествено, може би някои христиани не са чак толкова
убедени, че истината е на нашата страна, но си даваме
сметка, че като вървим към истината по пътя, водещ до
Христос, можем без страх да започнем диалог. И той е
наистина крачка напред към тази цел която трябва да е
обща - търсенето на истината. Убедени сме, че ако
почтено и без страх се стремим към истината, ще вървим
заедно по пътяв към Христос.
ИКА: Споменахме Втория Ватикански Събор. Как ваше
Преосвещенство отбелязва реализирането на наставленията
на Втория Ватикански Събор в Църквата по скалата на
глобалността?
Бих казал, че почти от самото начало съществуваха две
противоречащи си интерпретации за Събора. Съгласно
първата, наследството и волята на Събора, които трябва
да се въплътят в живота и присадят в Църквата, се
съдържат в текстовете, приети почти единогласно от
Съборните Отци.
Но
има и друга интерпретация, която за съжаление става все
по-силна, според която съборните документи са смятани за
плод на компромис от тогавашния етап на живота на
Църквата. Тази концепция залага, че не можем да се
ръководим от тях, защото прекалено силно са свързани с
миналото. Нейните предствители смятат, че Вторият
Ватиканския Събор и това, което е представлявало
неговата изключителност са били самобитно събитие и
трябва да вървим днес не толкова в светлината на
приетите от Него текстове, колкото съгласно трудно
уловимия „дух” на това събитие. Такъв подход създава
поле за арбитражни, субективни интерпретации. Всъщност
това означава скъсване с традицията, освобождаване от
нея, опит да се създаде нещо съвсем ново.
За
съжаление, тази втора интерпретация - не отговаряща на
волята на Съборните Отци - сега е доста разпространена,
между другото и за това, че към нея се обръща
по-голямата част от масмедията. Дават да се разбере, че
Вторият Ватикански Събор напълно осъжда времето преди
него, като създава нова Църква и като се насочва в
бъдеще към все по-пълното приспособяването към духа на
времето. А тъй като такова разбиране за Събора
преобладава - като скъсване с миналото и приспособяване
към днешното време - за това очевидно се отдалечаваме от
истинските стремежи на Събора. Като последица за голяма
част от хората, също и за някои хора от Църквата,
трибуната, даваща тон, стават средствата за масова
информация. Те решават за духа на времето; ние ще трябва
да вървим съгласно този дух, то ест според техните
указания.
В
това време истинската интерпретация на Събора е тази,
която е вярна на документите, като разбира се се отчита
вътрешния им динамизъм. И истинският живот на Църквата
роди през това време много нови инициативи, движения,
форми на съвместна молитва и т.н., които - ако даже не
са толкова известни в света, понеже нямат широка реклама
- представляват истинският, жив плод на Събора. Новите
поколения все по-вече ще си дават сметка, че тук вървим
по пътя, показан именно от Втория Ватиканския Събор.
Бих казал, че най-общо погледнато христианството не е
толкова масово движение, но общ път, който трябва да
извървим също и срещу течението. В този смисъл, че в
тези не така видими на публичната сцена, на затова още
по-важни средища се извършва постепенно истинското
въплъщаване в живота на Събора. Очевидността на този
факт в общественото съзнание е затъмнена обаче от това
второ направление.
ИКА: Как Вие, Отче Кардинал, оценявате състоянието на
политическата ангажираност на католиците в днешна
Европа? Преди година Конгрегацията Доктрина на Вярата
публикува характерен документ: Vademecum за
политиците, в който се подчертава точната разлика
мржду плурализма и релативизма. В каква мярка
релативизмът грози днес политиците, позоваващите се на
християнската инспирация? Какво в този случай значи да
си „християнски политик”?
Опасността идва от това, че плурализмът съгласуван и
отговарящ на структурата на християнското пространство
за свобода на разума и възможностите му - има тенденция
за определено дегенериране към релативизъм. А между
временно християните започват да мислят, че
христианството е само един сред много гласове,
следователно те не трябва да изявяват своите лични
убеждения на политическата сцена. Явлението може да се
срещне днес както в САЩ, така и в Западна Европа.
Забелязваме там тази особена шизофрения на политика -
католик, който в частния си живот иска да бъде добър
католик, но е убеден, че не е длъжен да пренася личните
си възгледи в публичното пространство, като се оправдава
с необходимостта да спазва плурализъм. С помощта на
Vademecum
искахме да изясним следователно, че христианската вяра,
не само католическата, обхваща две сфери: обявява ни
истините, която надхвърлят разума, такива като вярата в
Светата Троица, Преображението и т.н., но тя не е
затворена само в кръга на свръхестественото.
Християнството от самото начало иска да говори с гласа
на разума - да го кажем така - да застави разумът да
работи, и така да се завърне при самия себе си, да дари
слабия разум с вътрешна сила. Убеден съм, че основната
функция на вярата е обогатяването на разума с нова сила,
която му позволява да забележи това, което той
предчувства, но трудно, защото вътрешните условности
замъгляват погледа му.
В
миналото природното право и природно-моралното право са
позволявали да се намери общо пространство между
различните течения на мисълта, без да се изключва
агностицизма. Благодарение на това христианството,
осветено от силата на вярата, съумя да започне
рационален диалог с другите убеждения. За съжаление тази
визия на природно-моралното право, вписано в самия разум
едва не изчезна. Тя вече не е призната. Въпреки това има
фундаментално значение. Ако големите морални стойности
биха били само субективни, то бихме ли могли по този
начин да постигнем споразумение по основните въпроси?
Днес опасността е в това, че разумът остава ориентиран
изключително към определена техника на мислене, по
посока на резултатите на експерименталните науки, а
всичко друго се счита за субективно. Това е смъртоностна
опасност.
Следователно, католикът не трябва да налага на другите
своите религиозни убеждения, но е задължен да подпомага
диалогичния дискурс. Този дискурс трябва да вземе под
внимание възможностите на разума, като създава по този
начин рационално съгласие по отношение на основните
ценности. В този смисъл ми се струва, че католиците,
които познават силата на разума и способността да
съзират общите фундаменти имат в политиката за
изпълнение велика мисия. Това именно измерение
изключително много липсва в съвременната политика.
ИКА: Обаче другата страна, така да кажем, отива още
по-далеч: вече не се отрича само и единствено истината,
но така и също и фактите. Казва се: не можем да
оценяваме фактите, единствено нашата интерпретация...
Да, да. Това е много опасно явление, това е унищожаване
на всичко. Все по-ясно става обаче, все по-изразително
е, че обществото не може да живее така. Ако
преодоляването на субективизма на е възможно, как бихме
могли да строим съвместен живот?
ИКА: В историята влязоха думите на папа Иоан Павел
II
за „новата пролет на Църквата”, която Той предрече със
своята пророческа интуиция. Вие, Отче Кардинал,
споделяте ли тази надежда - какви могат да бъдат
предвестниците на тази пролет? Какви условия трябва да
бъдат изпълнени в Църквата и от нас, всички вярващи, за
да бъде потвърдена с факти папската интуиция?
Не
трябва да мислим, че христианството ще стане в близко
бъдеще отново масово движение и ще се върне ситуацията
от Средновековието. Не можем да очакваме това в
съвременните условия и да си признаем, тази масовост
никога не е била най-голямата ценност на христианството.
Ленин ни научи, че за бъдещето решаващо значение могат
да имат силни малценства, които имат да кажат нещо и
които дават нещо на обществото.
За
това струва ми се, можем да се надяваме на нова пролет
за христианството. Ето раждат се такива малцинства,
насещи със себе си съзнанието за наследството на
миналото и динамизма на апостолското действие. Те са
гаранция, не само за просъществуването на
христианството, но и за нов устрем в сферата на
евангелизацията.
Преди разпадането на римската империята малки общности
каквито били монасите, продължили онова духовно
наследство, което по-късно позволило да се съживи и от
ново да се изгради Европа. Струва ми се, че в новото
поколение има все по-вече такива групи и нагласи. Може
би те не са масови, но са със сила, която позволява да
се гледа с надежда в бъдещето. В този смисъл те са
предвестници на новата пролет за Църквата, която ще
възроди Европа и Света.
ИКА: Никой днес - може би с изключение на сестрите от
затворените ордени - не се задоволява с действие без
публична изява. Вие, Отче Кардинал, казахте някога, че
медиите решават, кой съществува и кой не. Какво биха
могли да направят в този свят на медиите новите
движения, за които говорите, ако те не получат някаква
подкрепа?
Ако те носят в себе си реалността на убедителното
свидетелство навън, свидетелство, даващо живот - то без
съмнение рано или късно ще се появят в публичното
пространство. Важното е тези движения да не се затварят
в обгрижването на собственната си идентичност, а да се
вписват в обкръжаваща ги Църква. Това е много важно. Ако
тези движения станат част от всеобхватната дейност на
Църквата, те ще станат същевременно участници във важен
исторически процес.
Никога няма да престане обмяната между дейността на
местната Църква и такива инициативи отдолу, инспирирани
от желание за завръщане към изворите, и Вселенската
Църква. И тези сили ще бъдат все по-видими в света,
когато се вливат в общия път на Църквата. Те внасят в
нея нова жизненост и динамизъм към малко уморените
енории, към изтощените епархии.
Много важно е да отбележим от една страна тези несмели
зачатъци, които не са наистина масови движения, но са
жизнена сила и повсеместната Църква, която е реалност и
която не може да се пренебрегва.
Така също и тогава, когато Църквата е провокирана да
преследва малцинства в нея се изявява мощна сила. За
това изглежда, че опасението - не сме достатечно видими
- няма основание. Църквата със своята вътрешна сила,
преди всичко със своята всеобщност и глобалност е
явление, което не може да бъде подминато.
ИКА: Искаме да Ви запитаме, Отче Кардинал, като
председател на Конгрегация Доктрина на Вярата
съществуват ли безспокойства за самата вяра и нейното
предаване. Дали вярата в съвременната Църква е
достатечно жива?
Да
се надяваме! Тъй като вярата е животворна сила и душа на
Църквата. Защото какво сме без вяра? Голяма фирма?
Обществена агенция? Църквата получава идентичността си,
необходима за живот само тогава, когато вярата е
вдъхновение, когато имаме видение, дадено ни от Небето,
визия, отваряща ни към истината за крайните
(есхатологични) неща в живот.
Понякога може да ви се стори, че като Конгрегация браним
запетаите и дреболиите. Всъщност това е борба за
идентичността на Църквата. Старание за присъствието на
тези ценности, които векове са ни вдъхновявали и се
сътворили този „път на светлината”, каквато е
христианската любов , родена от вярата. Струва ми се, че
тук можем да кажем: „съдете според плодовете”.
Преди 1989 година голямо предизвикателство беше
политизирането на Църквата, превръщането на вярата в
идеология на напредъка и разбирането й като оръдие на
политическото освобождение. Това беше своеобразна
политическа утопия, вдъхновена от марксизма. Заедно с
угасването на тези обещания за новия, по-човешки свят и
т.н., който трябваше да израстне в резултат на
непрекъснатата революция, ситуацията се попромени. Но и
за напред съществува силно изкушение да бъде превърната
Църквата в утопично движение, служещо - както се казва -
на бъдещето на Царството, интерпретирано в политически
смисъл.
Голямо изкушение и предателство на идентичността на
Църквата е преобразяването й в някакво утопично
движение, чиято единствена цел е промяната на света към
по-добро. С това е свързан отказът от способността да се
познае истината, което води към опасност от релативизъм.
Тук превес има убеждението, че истината ни надраства и
би могла единствено да ни направи нетолерантни. Така
всичко се свежда до социално-политически реформи.
Борбата с тази фалшива смиреност трябва да се основава
на признаването на факта, че ето Бог се е явил и че ни
явява живот. Фундаментално значение тук има истинската
среща с Исус. Оказва се, че само тогава, когато сами
преживеем среща с Бога, се ражда смелост за истината и
смелост да се живее в истината.
>>> към
Новините <<< |
